Оста “Москва–Пекин” – голямата илюзия

Според Збигнев Бжежински, Китай е предният пост на американските интереси в Азиатско-Тихоокеанския район. Кого, в такъв случай, ползва очертаващият се руско-китайски съюз?

Александър ДУГИН
Автор на фундаменталния труд “Основи на геополитиката” (М.1999). Един от водещите теоретици на “евразийското” течение в съвременната руска геополитика. Ръководител на Института за метастратегически изследвания, лектор във Висшата военна академия в Москва.

Мнозина съвсем искрено вярват, че напоследък между Москва и Пекин се оформя стратегически съюз, способен да се превърне в сериозно предизвикателство за днешната хегемония на Съединените щати в света. Това достатъчно ясно бе заявено и от Борис Елцин, който по време на последното си посещение в китайската столица през октомври 1999 съчета призивите за възстановяване на “старото приятелство” между Русия и Китай с остри нападки срещу американския президент Клинтън. На свой ред, председателят на китайския Държавен съвет Цзян Цзъ-мин изглежда няма нищо против подобна интерпретация на сближаването между двете страни, възраждайки идеята за “многополюсния свят”, т.е. поддържайки същият онзи мит, с чиято помощ САЩ успяха да сломят Москва в хода на студената война за да пристъпят след това към налагането на така наречения “нов световен ред”.

Опитвайки се да обясним, защо

Стратегическият съюз с Китай

ще бъде пагубен за Русия и едва ли ще застраши днешната американска хегемония, нека си припомним, какво пише по този въпрос в книгата си “Голямата шахматна дъска” Збигнев Бжежински. Според него, Китай на практика играе ролята на преден пост на Съединените щати в Азиатско-Тихоокеанския район. По своето географско разположение, Китай е не толкова “континентална”, колкото “крайбрежна” държава. А от геополитическа гледна точка, неговото междинно положение го превръща в зона на стълкновение между интересите и културите на двата основни типа цивилизации – морският и континенталният. В двуполюсния свят, където “морският” тип цивилизации бяха представлявани от САЩ, а континенталните - от СССР, Пекин успешно лавираше между двата полюса. До началото на 60-те години Китай следваше руслото на съветската геополитика, след това все по-настойчиво започна да се преориентира към САЩ. Въпреки това двойнствеността в китайската външна политика се запазва и до днес. За това помага и провъзгласената през 1984 от Дън Сяо-пин доктрина “една страна – две икономики”. Не бива да забравяме обаче, че Китай е регионална държава, чиито основни исторически противници в Азиатско-Тихоокеанския район са Япония и Русия, защитаващи ценностите, идеалите и интересите на “континенталния” тип цивилизация, в противовес на онези на “морския” (англосаксонски) цивилизационен тип. Историята доказва, че именно Китай, а не Япония, в геополитически план, е основната база на англосаксонската цивилизация в Евразия, докато Япония – напротив, обикновено е търсела съюз с континенталните сили в Европа каквато е Германия, например. Стратегическата позиция на Япония, динамиката на нейното развитие, спецификата на ценностната и система, я превръщат в идеалния партньор на “континенталните” цивилизации в планетарната им схватка с онези от “морския” тип. В същото време, реформите, започнати в Китай през 80-те години, бележат поредния завой на тази страна към “морските” цивилизации, т.е. към Америка. Ето защо алиансът между Русия и Китай и евентуалното създаване на единен блок “Москва-Пекин”, моментално ще сблъска Москва и Токио, което на свой ред би имало фатални последици за изхода от глобалното геополитическо противопоставяне между Морето и Сушата.

Между другото, към същата гледна точка се придържа и самият Бжежински. Според него, за

Интересите на САЩ

е особено важно “укрепването на руско-китайските отношения, в частност и поради това, че днес Русия е по-слаба от Китай”. Той е убеден също, че “Пекин едва ли ще се стреми към изграждането на всестранен и дългосрочен руско-китайски съюз, насочен срещу Америка”. В същото време обаче, “формирането на оста “Пекин-Москва” би задълбочило и разширило американо-японския съюз, което пък ще лиши Китай от жизнено важни за него източници на съвременни технологии и капитали”. Следвайки логиката на Бжежински, днешната слаба Русия, ориентирайки се към съюз с Китай, е обречена да загуби окончателно контрола си над Далечния изток, където икономическото и политическо проникване на китайците и без това вече е започнало да придобива характер на доминация. Нещо повече, американският политолог смята, че Русия, рано или късно, ще се разпадне на три части – Източноевропейска, Сибирска и Далекоизточна. Последната очевидно ще бъде обект на геополитическите претенции на Китай, който, дори и да установи контрол над нея, ще продължи да бъде само “крайбрежна” и регионална, но не и световна суперсила (т.е. няма да бъде сериозен съперник на Америка). За сметка на това обаче, в този случай ще може да бъде решен глобалният и изключително тревожен проблем, свързан с факта, че в КНР днес живеят над милиард и двеста милиона души!

Струва си да приведем няколко цифри, за да стане по-ясно с кого и при какви условия Русия се готви да влезе в стратегически съюз. Докато през 1952 брутният вътрешен продукт на Китай се е оценявал на 68 милиона юана, през 1998 той е достигнал 8 трилиона (т.е. около 950 милиарда долара). Годишният ръст на китайската икономика е 7,7%. По общ обем на производство, Китай е вече на седмо място в света, а по производство на стомана, въглища, цимент, химически торове, текстил, зърнени култури, месни продукти, памук и дори телевизори – на първо.

В същото време обаче, напук на тезата на Дън Сяо-пин “една страна – две икономики”, днес в рамките на КНР на практика съществуват

“Две икономики и два Китая”

Защото, докато огромна част от китайците продължават да влачат полугладното съществуване на “социалистическа” нация, партийно-бюрократичният елит, контролиращ изцяло “капиталистическия сектор” в националната икономика, все повече се отдалечава от масите, както по начина си живот, така и по своя манталитет, който днес е много по-близък до този на “буржоазния” Запад, отколкото до китайската Традиция.

Така или иначе, тъкмо благодарение на този елит, днес Китай е на второ място в света със своя валутен резерв, съставляващ в края на 1998 145 милиарда долара (докато онзи на Русия е само 10-12 милиарда!). По обема на външнотърговския си обмен (324 милиарда долара, или увеличение от 286 пъти, в сравнение с 1952) китайците са на 11-то място в света, демонстрирайки в тази област годишен ръст от 12,5%.

В момента се решава въпросът за приемането на Китай в Световната търговска организация. И няма съмнение, че той ще бъде решен положително. Междувременно Москва изпусна своя шанс преди няколко години, когато това беше изгодно за нея (и когато все още не бе попаднала в пълна зависимост от Международния валутен фонд), да се присъедини към тази организация. Сега, след приемането на Китай в СТО, Русия фактически ще се окаже изтрита от геоикономическата карта на планетата, оставайки единствената в света регионална държава извън този организация и превръщайки се в икономическа “изкупителна жертва” на целия либерален свят.

Евразийската ос

За да избегне подобна ситуация, Москва спешно се нуждае от съюз, но не с Пекин, а с Токио. Японските пари и супертехнологии, съчетани с руските природни ресурси, континентален и интелектуален потенциал, са способни да извършат истинско чудо, стимулирайки и в двете държави мощен икономически подем, нарастване на тяхната мощ и освобождаването им от глобалния ултралиберален модел, налаган през последните години от САЩ. Неслучайно още в началото на ХХ-ти век гениалният немски геополитик Карл Хаусхофер отбелязва, че “последният час на англосаксонската доминация ще удари, когато се обединят германци, руснаци и японци”. Истинската ос на евразийската континентална интеграция е Москва-Токио на Изток и Москва-Берлин на Запад. Днешната ориентация на Русия към Китай обаче, демонстративно отблъсква от нея Япония, която, както е известно, е традиционният геополитически антагонист на Пекин. А това означава, че Москва е на път да затегне още повече и без това трудноразрешимият възел на геополитическите противоречия в Далечния изток, предприемайки фатална стъпка към собствената си национална, а може би и към планетарна катастрофа. Във всеки случай евентуалният стратегически алианс с Китай много ясно се вписва в онзи катастрофален и насочен към разпадането на Русия сценарий, който определени кръгове на Запада упорито се опитват да реализират на практика през последните години.