Пламен ДИМИТРОВ
Година след удара срещу Югославия мнозита се питат: “Ще има ли нова война на Балканите?” Основание им дава вопоявилото се огнище на напрежение в Южна Сърбия, както и тлеещите конфликти около Косово и Черна гора. Същевременно, единственият фактор, който не се вписва в схемата на новия балкански международен ред - Слободан Милошевич, запазва стабилните си позиции във властта.
След загубената война за Косово мнозина наблюдатели предричаха, че
Белградският диктатор
ще бъде пометен щом жестоката балканска зима притисне сърбите до ръба на оцеляването. Зимата свърши, но прогнозата не се сбъдна. Сръбската опозиция продължава да бъде слаба и разединена, въпреки огромната помощ, която й отпуска Западът (само САЩ официално я спонсорираха със 100 милиона долара). А Милошевич ще се държи за властта до край, просто защото няма избор. Той или ще бъде държавен глава, или ще влезе в затвора и едва ли международната общност ще му обещала свобода, дори ако доброволното сдаде всичките си постове.
Другият ключов фактор в региона са САЩ. Глобалната им стратегия е да не допуснат в нито една точка на света ясно афиширана антиамериканска сила или, ако това е невъзможно, въпросната сила да не бъде доминиращ регионален фактор. На Балканите Вашингтон може да се задоволи и с плана-минимум, защото отвъдокеанската суперсила няма кой знае какви жизнени интереси в нашият беден и объркан регион. В момента Милошевич е плътно обграден със “санитарен кордон”, образуван от всички съседни държави. След срещите в Хисаря и Будапеща политическата блокада на Белград вече е институционализирана. Участниците в нея дори си позволиха да обсъждат “стратегическата идея” за федерализирането на Сърбия. При това положение американците могат да бъдат спокойни - Милошевич няма никакъв шанс да поеме водеща роля в региона. Още повече, че е застрашен и от появата на вътрешен фронт. Друга причина американците да се ориентират към консервираща стратегия за Балканите, е предизборната борба в САЩ. В годината, когато се решава кой ще бъде приемникът му в Белия дом, Клинтън не би си позволил да харчи парите на избирателите за нови военни акции на няколко хиляди километра от Вашингтон. Ако пък Джордж Буш спечели, както самият той обяви, САЩ ще се отдръпнат от Балканите, за да се съсредоточат върху отношенията с Китай и Русия. В този дух са и последните изказвания на държавния секретар Мадлин Олбрайт, която напомни на европейците, че трябва да поемат основната тежест за поддържането на стабилността в Косово.
От друга страна е пълна илюзия да се мисли, че Европейският съюз може да стане инициатор за нова военна акция срещу Милошевич. Засега “европейската отбранителна идентичност” е само спомен от бъдещето.
Безспорно най-динамичният политически фактор, който заплашва да наруши създаденото статукво в Западните Балкани, са албанците. В Косово те постигнаха първата си цел, излизайки от контрола на Белград. Сега на дневен ред е Южна Сърбия, където в общините Прешево, Буяновац и Медвежа живеят предимно албанци. Според последни данни броят им е около 75 000. Цифрата може да се приеме за реална като се има пред вид, че според преброяването от 1943. в околия Бояново, включваща и Прешево, е имало 33 465 албанци. Тогава районът е управляван от българска администрация. Картината, с която тя се сблъсква, не е много по-различна от днешната. В един доклад от 1942. българският кмет на Прешево съобщава, че албански банди торомзят православното население в района, което дори мисли за изселване в други селища. На тези сведения управителят на околия Бояново (Буяновац) отговаря така: “Действително, извършени са нападения, но нападения е имало и в миналото в този край. Те са плод на ниската култура на албанците - за тях човешкият живот нищо не представлява”.
Активизирането на албанския елемент
в Южна Сърбия има и геополитически измерения. Ако успеят да поставят под свой контрол долината на Прешево, албанците фактически ще забият клин между Сърбия и Македония. Още по-важно е, че през тази долина минава една от двете ж.п. линии, която свързва Скопие с Белград и Централна Европа. Другата, виеща се през Качанишката клисура, вече е под албански контрол. Това не е без значение, защото Македония все още няма ж.п. връзка с България и Албания, а пътят през Солун оскъпява твърде много износа на младата република.
Милошевич не би си позволил да изгуби контрола над Южна Сърбия, тъй като именно Македония е най-сериозната му надежда за разкъсване
на “санитарния кордон”. А това може да стане реалност ако управляващата ВМРО-ДПМНЕ бъде заменена с проюгославски ориентираните бивши комунисти. В такъв случай класическата комуникационна артерия, свързващата долините на реките Вардар и Морава ще придобие още по-голямо значение. Все пак албанското население в Южна Сърбия не е достатъчно многобройно и му липсва политическа тежест, за да предизвика нова военна намеса на НАТО. Ако пък АОК се опита да форсира такъв сценарий, само допълнително ще дискредитира албанците пред света.
Накрая остава Черна гора, която също се сочи от наблюдателите като възможен повод за война между Запада и Милошевич. И тук нещата вървят към консервиране на статуквото. САЩ и Западна Европа дадоха ясно да се разбере, че не желаят Джуканович да изостря кризата със скорошен референдум за независимост от Белград. Хитрият и ловък черногорец вероятно ще се съобрази с този съвет .
Засега няма особено напрежение и в Санджак, главно заради разединението сред лидерите на тамошните мюсюлмани. В края на миналата година пък се спомина хърватският лидер Туджман. Последва победа на либералните партии на парламентарните и президентски избори в Хърватия и с това страната започна с бързи крачки да се отдалечава от Балканите, стеснявайки допълнително географският обхват на възможните кризисни огнища в региона.
Така че, през 2000-та
Едва ли ще има сериозна война
на Балканите. Милошевич ще си властва в Белград, макар и вече с едно на ум. Албанците ще продължат да бъдат активни в подривната дейност, но засега силите им стигат само да бъдат повод, но не и причина за война. НАТО ще стои твърдо в Босна и Косово, откъдето от време на време ще подрънква оръжия, така звукът да се чува в Белград. Държавите от антисръбския санитарен кордон пък ще продължат да гледат с надежда към Пакта за стабилност. И така до следващата криза, чието точно начало изглежда никой не знае. Или поне не ни го казва.