II. НЕАРАБИ И ТЮРКИ
9.
Първият, когото срещнахме от техните царе и преводители беше Янал младши. Той преди това бил приел исляма, но те му заявили: "Щом си приел исляма, то ти не можеш да бъдеш главатар!" Тогава той се отказал от "своя ислям". Когато пристигнахме там, където си намираше, ни извести: "Няма да допусна да преминете, защото за това, за което говорите, не сме чували и въобще не можем да си представим, че го има в действителност." Тогава успяхме някак си да се доближим до него и да го придумаме да получи джурджански кафтан [1], чиято стойност бе [който струваше] някъде около 10 дирхема и парче плат пай-баф [2], питки хляб, няколко шепи стафиди и 100 ореха. Когато му връчихме всичко това, той ни се поклони доземи. Това при тях е правило - ако подаръкът им хареса, за да окажат почитта и уважението си към човека, който им го е поднесъл, те му се кланят. Той изрече: "Ако земите и домът ми не бяха толкова отдалечени от пътя, непременно щях да ви предоставя овце и пшеница." Щом произнесе тези думи, той се отдалечи от нас. Ние продължихме пътя си. На следващия ден ни срещна един човек - тюрк – същество, достойно за съжаление, посърнал и немощен, невзрачен на вид, напълно презряно създание. Изля се и дъжд като из ведро. Каза ни: "Спрете." Керванът се закова на място, а това бяха около 3000 животни и 5000 души. След това ни заповяда: "Никой от вас няма да премине!" Ние спряхме, подчинявайки се на заповедта. Изрекохме само: "Ние сме приятели на Кударкин." Той се разсмя и ни запита: "А кой е Кударкин? Да му сера на брадата на Кударкин!" После добави: "Паканд" – това ще рече "хляб" на езика на хорезмийците. Подадох му една питка. Взе я и миролюбиво продума: "Минавайте, смилих се над вас!"
Ибн Фадлан продължава разказа си:
"А ако се разболее някой от тях, който притежава робини и роби, те най-съвестно му прислужват, а никой от домашните му не се приближава до него. За него разпъват палатка встрани от къщата и той остава в нея, докато не умре или не оздравее.
Ако пък болният е роб или бедняк, те го хвърлят в пустинята, след което се отдалечават от него. Ако ли пък някой от тях умре, изкопават му гроб, наподобяващ дом, вземат мъртвеца, обличат му сакото, слагат му пояса, лъка, в ръката му турят дървена чаша с набиз и пред него поставят съд, изработен от дърво и напълнен пак със същата напитка, донасят всичките му вещи и го оставят в така натъкмената гробница.
След като е поставен в последното си жилище, покриват го като в колиба от глина, вземат коне и в зависимост от броя им убиват 100 или 200 от тях, или пък само един и изяждат месото, като оставят главата, краката, кожата и опашката, опъват ги на пръти и започват да нареждат: "Това са неговите коне, които ще го отнесат в рая." Ако ли пък е убил човек и е показал храброст при това си деяние, изрязват фигурки [изображения] от дърво на брой, равен на броя на убитите от него, нареждат ги на гроба му и започват да хортуват: "Това са слугите му, младите момчета, които ще му служат в рая". Понякога пропускат да убиват коне за ден или два. При тях се явява старик, който им заявява: "Видиш ли, моите другари ме изпревариха, изпотрошиха ми се краката, за да ги настигна, но не мога да ги стигна. Останах сам."
[Previous] [Next]
[Back to Index]
1. Кафтан - дългопола връхна дреха у мъжете, употребявана в страните от Близкия изток, от персийски произход.
2. Пай-баф (перс.) - тъкан, специално пригодена за ушиване на женски дрехи.