А. Българите в Панония и съседните Балкански земи през периода IV-VIII в.

Обитавайки твърде отрано двете страни на Дунава, българите са оставили след себе си множество имена на крепости и градове. Техните крепости се разпознават по особените окончания ШИ, ИК, ИЧ (ЕЧ, ЕШ), с които завършват имената им, а също и по редица други древнобългарски особености. Трансилвания получава от българите името Банат, което произлиза вероятно от източната дума БАН (планина), която се среща и до днес в памирските езици (АРС, 77) и в земите на някогашните кавказки българи. Банат по памирски значи буквално планините и е почти пълно копие на латинското име Трансилвания и славянското име на същата област – ЗАГУРА – от израза ЗА ГУРУ – зад планината. Особеното българско име Банат се употребява през цялото ранно Средновековие успоредно със славянското име Загура (Загора). А на юг и запад от Трансилвания, по цялата територия между Дунава и Карпатите, се появяват десетки селища с древни български имена – Баиле, Бъилещ, Воилово (Боилово), Балванещ (от балван – идол), Турда (мина за сол), Туртава (по славянски Сланик – "солница"), Жупанек, Чукич, Тилва (от – остър железен кол), Халънга, Турну Мъгурели, Пъунещ (от паун), Тояга, Балшъ, Кръгуещ (от крагуй), Телеш (срв. с името на кан Телец), Телеш – Бирнич, Хърсещ, Зидоне, Зиду, Сибин – от българското болярско име Сибин (преименуван от румънците на град Сибиу), Губера, Алмъжиу, Сегарча, Мъндра (вероятно едно и също с крепостта Мундрага, в която се е укрепил Симеон при войната с маджарите), Тамбурещ, Цигуреш, Цуцулещ, Тътъран (срв. с титлата Татрани в СПИ), Ботороджи, Белчуг, Текуч-Калиндеру, Талпа-Тривалия, Окаба, Петриш, Кужмир, Бихар (Бихаря), Хуст, Бълград (Дюла-Фейервар), Бекет и др.  Някои от тези имена имат свои близки двойници далеч на изток. Така например името Халънга напомня думата ХАЛАНГ, или ХАЛАНДЖ, характерна за волжките българи и Памир, а имената Бихара, Хуст и Бекет, напомнят за памирските градове Бухара, Хост и Бакат – последният от които е споменат още през 550 г. От древен източен произход е и името на някогашния град Пеща, което по памирски означава буквално "склонът, хълмът".

Повечето от посочените имена съвсем доскоро бяха запазени на румънските и унгарски географски карти, а някои от тях съществуват дори до днес. Почти цялата територия на днешна Румъния е изпъстрена с древни и средновековни български названия. А причините за това не е трудно да се обяснят, след като в най-стария български летопис – Именника на българските канове, съставен около 765 г. е отбелязано, че в течение на повече ог пет века българите са имали държава отвъд Дунава ("об ону страну Дунаiа").

Но такива следи се откриват далеч не само на територията на Румъния и Унгария. Те са запазени и в най-рано овладения от българите район отсам Дунава, разположен в днешната Източна Сърбия.

Както личи от историческите източници (ДА, 1971), първата трайно овладяна от тях земя на Балканите, призната от Рим, е Южнодунавска Панония, с основни градове Сирмиум, Сингиндунум и Бонония. Идването на българите в тази област е било белязано с цяла редица важни промени. Град Сирмиум получава новото име Срем, а реките Тимакус и Маргус биват преименувани на Тимок и Морава. Реката, протичаща на запад от Срем (днес посърбено на Митровица) получава името Колубара. Старият Сингиндунум става широко известен като Алба Булгарика (Български град), а от самите българи е наречен Белград. В съседство с него е изградена нова крепост с българското име Тетел. Всички тези промени настъпват в Южнодунавска Панония през пети-шести век, когато в нея се заселват древните българи. Дори до днес повечето реки, протичащи през сегашната Източна Сърбия носят имената, дадени им през древнобългарската епоха.

Промените, които внасят древните българи в имената на споменатите реки и градове, имат също своята интересна история. Защо например, реката, наричана през римско време Маргус бива преименована от тях на Морава? Причината за това е, че в източните краища, откъдето са дошли българите, се е срещала думата "мурава", която значи тиха, спокойна река. Като много други народи и българите са обичали да назовават нещата с прости и разбираеми за тях слова. И точно затова те са превели на своя език повечето чужди имена, които са намерили отсам Дунава. Това те са направили не само с имената на реките, но и с имената на градовете. В най-старите български средища на Балканите – земите между Срем и Видин и до днес звучат множество древнобългарски градски имена. Крагуевац е получил например името си от названието на прочутите български ловни соколи – КРАГУИ, които се отглеждали от специално назначени хора – КРАГУЯРИ. И до днес в Източен Кавказ в районите, населявани някога от българи, думата крагуй значи сокол. Село Кутугерци, Тимошко е получило името си от названието на някогашните български знахари, наричани кутугери, чието име по-късно става и едно от названията на българските богомили. Връх Тумба в Тимошкия край също носи старинно българско име. В един от надписите на Омуртаг издигнатата от него висока могила на средата на пътя между Плиска и Дунава е наречена със същата дума Тумба, а и до днес в старите български земи край Памир могилите носят името Туба и Тюбе. Древно българско ехо долита и от имената на редица върхове и планини в този край – Връшка чука, Ком, Свърлиг, Кърлиг и Вискяр. Отглас от тези названия звучи и до днес в Памир, където вискяр значи в някои езици хълм, а чука значи връх, а също от българските земи в Кавказ, където Свърлиг значи буквално Врабча планина (от сварло – врабче).

Като спомен от древните българи в сремския и белградски край е останала и една старинна плоча с древнобългарски знаци, на която е издълбан двукратно най-типичния за древните българи символ IYI. Селото, край което е открита тази плоча носи също твърде старо име. То се казва Шудиково и е наречено в чест на някой забраввн вече българин с име Шудик. Подобно име – ШУДИК, се среща и днес в Кавказ сред съседите на някогашните Кубратови българи.

Освен тези древни български названия, в района между Видин и Белград се срещат и множество други заслужаващи внимание имена, например село Мургаш, едноименно със старопланинския врък Мургаш, а също селата Мадара, Калубре, Карановчич, Чикатово (от чигат – меченосец), Вели шатра, Белег, Чунгула, Хубава, Глобаре, Глободер, Стопаня, Чокотар, Чучуляга, Витош, Мърсач, Батуш, Бубя, Гъргуре, Лагатор, Кокошине, Цървулево, Прасковче, Свирци, Витошевец, Плана, Пръждево и др. Старинният български произход на всички тези названия е запечатан в самите думи, от които те произхождат.

Най-старото предмостие, създадено от българите при техните първи преселения на Балканите, е покрито цяло дори до днес с типични български следи. Особено са обилни те в Тимошкия краи, които е бил откъснат от България в сравнително късно време – през ХIХ в., след освобождението на Сърбия. Но и в Белградско и Сремско следите са все още доста много, тъй като те са били българска земя близо осем века – от края на пети век до средата на ХIV в. В по-стари времена Белград е бил известен най-вече с това, че в него са стъпили за първи път на българска земя Кирило-Методиевите ученици. Там според житието на св. Климент Охридски те били посрещнати от българския управител – бори-таркан, които след това ги препратил при Борис в Преслав (ХБИ, I, 297). И титлата на управителя, и текста на житието не оставят никакво съмнение, че през девети век Белград е бил голяма българска крепост. По времето на Самуил Белград е бил също все още български град и е споменат между завладените от Василий II български селища в грамотата от 1015 г. (ХБИ, I, 145). При идването на рицарите кръстоносци в 1096 г. Белград и Ниш са споменати като български градове, управлявани от назначени от Византия дукове.

"Като преминал р. Мароа (дн. Сръбска Морава) – пише летописецът на кръстоносците Алберт Аквински, – водачът Петър Пустинникът навлязъл в огромната и обширна Българска гора... След това било проводено пратеничество при дука Никита, княза на българите в Ниш, за да получат разрешение да купуват храна." (ХБИ, I, 407).

Последните сведения за Белград като български град са от 1259 г., когато той е бил завладян от маджарите (ПК, II, 76-77). Два века по-късно, когато маджарите били изтласкани от турците отвъд Дунав, Белград попада в ръцете на сърбите, които по онова време са били васали на Османската империя. Благодарение на строго спазвания от тях васалитет, сърбите се настаняват трайно в завладения с турски ръце град и с течение на времето го превръщат в главна своя крепост.
 
[Previous] [Next]
[Back to Index]